Бласъкът в очите не е нищо повече от плод на поредното напиване…

Не можеш да гледаш, а искаш да се снимаме…

Нямаме души, и думи не подбираме…

Какво сме…

Ние не избираме…

Виждаш ме в далечината… А сянката ми си върви сама…

Зад мен, защото се срамува…

Зад мен, защото бяга от себе си…

Какви са сенките, които хвърляме?

Какви сме ние… щом се захвърляме?

Ти казваш ”Да”, а аз крещя ти “Не”…

И смътно чуство ме обвзе…

Не свършва тук нощта, нали?

Не и когато сме сами…

И кръвта в теб кипи…

Две деца играли си в гората…

Изгубило едното си главата…

Какъв е извода ще питаш ти?

Не пускаите децата си сами…

Стоищ и пазиш се от тъмнината…

Но виждаш ли си я в главата?

Усещаш ли, че аз съм в теб?

Или забрави ме и чакаш него…

И пазиш собственото его…

Красиво беше всичко, помниш ли?

Когато си мълчах…

Когато ти ме задуши…

Но аз съм жив и чакам пак,

Да си помислиш, че заспах…