Прочетен: 1217 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 04.11.2009 23:49
Всеки друса. Наркотици, алкохол, любов, самота, спомени, надежди, религия, Его, чувства, липсата на чувства, промяна, стабилност, работа, спорт, секс. Всеки друса. Няма значение какво. Щом ти трябва, щом имаш нужда от него. Значи друсаш. Щом си зависим. Значи друсаш. Не се обиждай. И ти го знаеш. Просто си го признай. Всеки друса.
Дайте ми опорна точка и ще променя света! Но... душата е безплътна... няма как да се опреш на нещо, което е безплътно...
Прибираш се... сваляш сакото, сваляш вратовръзката... полудяваш... усещаш, че губиш нещо. Нещо човешко. Имаш нужда... Имаш нужда да се самоунищожиш. Имаш нужда да поемеш нещата в свой ръце... Да се почувстваш човек... А нищо не ни кара да се чувстваме хора, както порока...
Пиеш на бара... намигване... ставаш... отваряш врата... влизаш в кухнята... поздрави... „Как сме?”, „Супер!” Отваряш врата. Влизаш в офиса. Оглждаш се. Сейф, маса, нормалните буклуци, два стола, няколко шкафа и един екран за камерите. Камерите, който никога няма да заснемат какво се случва в този офис. Писмо. Адресирано към теб и всеки, с който решиш да го споделиш. От Снежанка. Кредитна карта. Линия. Втора. Понякага дори се зайграваш. „Аре бе... К’во чертаеш толкова?” Дърпаш... Пари... Пак са го смесили с какво ли не... А уж трябваше да е на майката майката. „Да бе...” Най-смешното е, че твоето е добро. Преди да стигне до другите ще е още по зле. На майката майката. Ти лъжеш... теб те лъжат... понякога те кара да се замислиш... а от кой тръгва всичко?
Стоиш в бара... оглеждаш се... До теб има една сладурана с няколко идиота. Погледа й шари. Личи си... Не е от тука. Дошла е скоро. Със стари приятели е... най- вероято съученици... Малка е. Търси. И тя не знае какво. И четеримата й „приятели” си мислят как да си легнат с нея. Тя също го знае. Ако я питаш, ще отрече. Но удоволстието, което получава от постоянните си ухажори е достатъчно за да компенсира временната й несигурност. Още година, две... и няма дори да ги помни. Красивите си имат свой път. Няма да е днес, намя да е утре... но един ден ще разбере, че може да получи каквото си иска... И един ден ще разбере, че няма да получи нищо, от което найстина има нужда.
Гледаш хората... Опитът е коварна заблуда... Кара те да мислиш, че познаваш хората. Правиш си заключения от най-малките неща. И в почето случаи си прав. Познаваш. Омръзва ти. Почваш да си вярваш. И точно тогава почваш да губиш. Живота винаги намира с какво да те изненада.
Гледаш я. Невинност смесена с онази напираща перверзия. Перфектната комбинация. Гледаш я и си мислиш, че въпреки всичко е още непокварена. Мислиш си го, защото искаш да вярваш в това. Защото искаш да си ти този, който ще я направи мръсницата, онази която напира в погледа й. Но тя отдавна... много отдавна, вече е...
Странно е... дори и малкото неопетнени неща, които намираме подлагамае на изпитания, които неминуемо ще ги превърнат в нещо, което да можем да забравим. Нещо обикновенно. Мръсно и познато. Защото не искаме да има нещо различно. Нещо, което да можем да обичаме истински... Защото, тогава... ще ни е страх да го изгубим... Ще съжаляваме, че не е наше, че никога не е било наше и няма и да бъде. Защото сме егоисти, не можем да си позволим някой освен самите нас да е различен... Колкото и да го търсим.... намирането му ще ни съсипе... Парадокс? Не... просто човещинка...
Стойш в бара. Някой те бута. Да! Най-накрая! Хващаш гърлото на бутилката до тебе и я стоварваш на главата му. Той пада. Бутилката е още в ръката ти. Поглеждаш я учеден. Очакваше да се разпръсне на парчета с трясък... вместо това получаваш само глух тътен от удара й в главата му. Все още гледаш бутилката учудено, когато усещаш как нещо се стоварва върху лицето ти... после бъбреците... после още някъде... вече не си много сигурен... Няма смисъл да отговяраш... Това само ще ги ядоса още повече. Охраната те изкарва навън... Итупваш се... облизваш устните си... усещаш вкуса на кръвта... Хубавото на алкохола е, че не те боли когато те удрят... лошото идва на сутринта... а нощта още не е приключила...
Спираш си такси... влизаш... „Накъде?”, „Натам”... Започва да говори... говори... говори... поглеждаш го... за момент си представяш как удряш главата му във волана... и още веднъж... как колата свива наляво и се забива в хондата идваща насреща... тътен, главата ти се удря в стъклото... Кой носи колан в такси? Колата се обръща на една страна и се влачи по асфалта... той млъква... най-накрая млъква... Колата спира. Даваш му пари... оставяш бакшиш и излизаш в прохладната нощ...
Влизаш в кафето... Снежанка започна да се събужда... имаш нужда от нов адресат... опа... „Здравей!”, „Как си?” ...хубава е, сладка е... харесва ти... дори толково ти беше харесала, че чак не й се обади... Интересна ти е... все още, но знаеш точно как ще ти омръзне ако се видите още няколко пъти... Нагледната интелигентност ще се превърне в банална статия от някое списание, а онова привличане породено от новото предизвикателство ще изчезне... А защо? Понакога е по-добре да запазим някои неща... поне някои... „Идеално! Празнувам... Имам и бомбони... Искаш ли да те почерпя?” Гледа те учудено... Не разбира... или се прави... след две минути пиете по един коктейл, а тя преглъща... Ти самия не си падаш по дребните приятелчета на Снежанка... бледата красавица завинаги е пленила сърцето ти... Говорите си... по-точно тя говори... ти подхвърляш забавни коментарчета, коита след всяка изминала минута й се струват по забавни... А ти... ти вече дори спираш да мислиш с какво подяволите ти е била интересна... и започваш да се чудиш дали е добра в леглото... „Барман! Уиски!”
Събуждаш се... Надигаш глава... Тя лежи до теб... Поглеждаш наляво... Палиш цигара... отпиваш от чашата... Вино? Хубава вечер е била... ставаш и влизаш под душа... Студена вода... надяваш се, че ще отмие всичко... цялата мръсотия от душата ти... Замисляш се как понякога се държим като във филм... В главата ти тече саудтрака и сценично опираш глава на плочките на стената... Водата се стича по теб... Но само по кожата... по повърхността... и отминава...
Сипваш си кафе и сядаш до леглото... Гледаш я... Изтрит грим... странна поза... Едната й гърда палаво се е показа извън чершафа... Пода е покрит с дрехите ви... тук таме има пепел... Можеш да й сипеш кафе, да й вземеш един кроасан от магазина, да я събудиш с целувка... да я прегърнеш... да й кажеш, че е прекрасна... Но, ако го направиш с нея... то тогава ще обезмислиш всяка една сутрин, в която си го правил наистина... защото си искал... за някоя, която си мислил, че си е струвало... Има неща, които никой не осквернява... Усмивки, които никога няма да повториш... поглед, който е завинаги запазен само за един човек... докосване, което никой друг няма да усети... думи, които никой повече няма да чуе... Или това е само илюзия? За да се чувстваме по-добри? „Снежанке, снежанке... къде си когато най-много ми трябваш...„
2009
14.02.2009 09:50
поздрави!
14.02.2009 17:57
14.02.2009 19:00
14.02.2009 19:58
15.02.2009 18:28
03.03.2009 13:14
04.04.2009 11:02
Писането е начин да участваш в подреждането на света, подреждайки себе си. Ежедневно разтребване, докато намериш универсалния баланс. Пишеш, та дрънка! Направо ми толлиш душата, за която няма нужда да отварям дума, че едва крета... Но не е спряла да опитва да намери баланса:-)))
Любов е нещото, на което можеш да разчиташ, ако усетиш, че губиш пара. Не се щади - вземай, давай, давай... Това е темпото:-))) Докато пусне кръв... Животът може да е адски безмислено пропиляно време, но ти не си изложен на такава опасност, очевидно. Мисли и нека страхът е повече от срамът в живота ти!
Ще те чета отвреме на врем, нали може?:-)))
05.04.2009 02:40
12.05.2009 01:14
Имаш талант,дано да го развиеш.
Нямам си и идея защо пиша този коментар,но съм изненадана .. Но ти не търсиш наистина(хора,с подобно мислене и възприятия),показваш се,знаеш,че си различен,че можеш да използваш ума си по-добре от другите.Тази надменност е ... отблъскваща донякъде. И все пак съм изненадана.
01.06.2009 01:43
