The Demon In You :: "За Кучетата с Любов" или Онова де, как се казваше

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.11.2012 22:39 - "За Кучетата с Любов" или Онова де, как се казваше

Автор: levan Категория: Изкуство

Прочетен: 3689 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 17.12.2012 20:54

“По улицата бродят зомбита. Не, наистина! Виждал съм ги с очите си.” – случаен минувач. Портиерът погледна часовника си и пръстите му щастливо обхванаха шапката пазена в скута. Той въздъхна и бавно се надигна от вехтото си столче. Тупайки се Благой, както гласеше изхабената табелка на сакото, отдели време и на най-малкия детайл по облеклото си. Отнемаше му точно три минути и тридесет и пет секунди. След ритуалното почистване той нагласи очилата си в идеалното им състояние на леко кривналия си нос и нахлупи шапката на главата си. Време беше. Вратите на театъра се отвориха. Първото, което нахлу беше огромното туловище на Марко. Грозничкият мъж на около 45 години се знаеше добре сред културните среди като прероден бохем - душата на компанията и несравним тенор. Интелигентен, но уви... много беден. Усмихнат, въпреки всичко. Малко хора успяваха да доловят тъгата в очите и под подпухналото му лице, когато поредната красавица, която ухажва е отнета от младите му, обаятелни познати. А още по-малко знаеха, колко гняв таи в душата си. Момичето зад Марко, което той преди малко избута със всичките си стотин кила тихо изропта: “Тоя дебелият пък какво се вре?”. Това до нея е Емил. Емил дойде наскоро. Работи наблизо. В хранителната индустрия. Приятелката му искаше да отидат на театър. Емил нямаше много пари. Един от познатите му каза, че може да влезе след почивката. “Онова де, как се казваше... Ан... Ан...” и никой нямало да забележи. Те постоянно го правили. Но, Емил не искаше така. Всичко трябваше да си е както трябва, затова взе малко пари назаем, купи букет. Взе няколко смени от колегата си и хоп две билетчета за театъра. Емил много искаше да настигне Марко, да му се скара и да го накара да се извини на момичето за неудобството. Да опази честта си...а и нейната... но не се осмеляваше. След първата вълна се появи и тя. И макар, че тя не беше Тя, силно се опитваше да стане. Почти винаги ходеше в театъра с кавалери, но в редки случай като този обичаше да гледа постановките, които и харесват за втори път - сама. Седейки в театъра тя като че ли се превръщаше в малко момиче. Очите й, в този момент много по-големи от тези, които кавалерите й виждат, грейваха. Ръцете й заставаха на коленете и цялото й тяло се накланяше напред. Тя гледаше, а светът изчезваше. А, в антракта се оглеждаше за новия подходящ кандидат. Ето го и приятелчето на Емил. И той си има гадже. Две години по-малко от него, "Дведeнадесети клас", както обичаше да се базика. Казваше на момичетата, че може да ги вкарва в театъра. Оказа се, че е вървежно. Качиха се горе, когато хората вече се бяха настанили, защото “винаги има няколко свободни места, все някой си е тръгнал или пък е закъснял много“. И ето, че имаше. Той се настани като у дома си, след което придърпа и нея, показвайки с нееднозначни жестове с устата и ръката, че тя, дърпайки се, го излага пред хората, седнали около тях. Емил закъсня. Видя, че местата му са заети и макар и да не виждаше лицата на злосторниците, беше ясно, че няма как да отиде и да направи скандал насред публиката. Най-малкото би било изключително неучтиво. Емил се огледа, постоя малко, излезна, върна се със стол в ръце и покани момичето, с което дойде, да седне. Имаше и други xора настанили се по столовете, встрани от публиката. Един от тях също беше влезнал след антракта. Видя двойката, още като влезнаха и му стана гузно, че Емил е с момиче, а трябва да стои прав. Помисли малко, след което стана, изрече подканващото - “Седни, брат” и излезе. Не че нямаше пари за билет, просто минаваше покрай театъра, видя каква е постановката и много му се прииска да влезе. Пък “Да не съм луд, да плашам за цялото представление”. А, и бързо му писна. Крачейки по улицата се размина с групичка от хора и точно преди да го задминат чу - “К^во стаа, бе Жорка?” - едно от момчетата се отдели от компанията до него и се запъти насреща. “Откога не сме се виждали?” - не се бяха виждали отдавна. Нямаха и какво толкова да си кажат. Поговориха си малко, Иван каза „чао” на Жорката и продължи надолу с компанията си. Ванката и приятелите му се спряха пред кафенето преди подлеза. Той реши да се обади на гаджето си, да й каже, че ще седнат в кафето. В момента, в който тръгна да набира, видя дядото. Не по-млад от седемдесет. Бяла коса и изпити скули. С напрегнати ръце и небесно сини очи. Държеше голям черен плик, а може би много стара папка, плътно до гърдите си. В очите му имаше нещо повече от страх. Печал и параноя, разочарование и потрес граничещ с лудост. И тъга, тъга която показва, че някога е бил нормален. Дядото присви още повече клепачи, сякаш всеки момент щеше да се разплаче и прикри лицето си от лявата страна с папката, докато слизаше по стълбите на подлеза. Иван не успя да разбере защо. Отдръпна се малко наляво и зад павилиончето видя сакат просяк, втренчен в шапката си с протегната напред лява и единствена ръка. Дядото прикриваше лицето си. Не можеше да погледне просяка. Не можеше да гледа света. Антракт ... или “слизам за бира и цигари” … (“нали ги беше спрял?” Бях да.) ...

“Боже, опази нас грешните” – народна мъдрост. Някъде, някога, двама мъже си говорят: - Замислял ли си се какво точно значи това? - Кое? - “Боже, опази нас грешните”. Това е явен пример за това, колко добър може да бъде Бог. Как хората му вярват и наистина мислят, че ще бъдат спасени. В същото време, кой ако не грешните, ще имат нужда от спасение? Нас ни пази, грешните... другите ще се оправят. И не са ли му най-интересни най-големите грешници? Може пък да иска да грешим, за да ни пази. Като странен бащински комплекс на вселенско ниво. Защо да сме самостоятелни, щастливи и справящи се, като тогава не бихме имали нужда от Него. - Е, верно ли там отиде? - Все пак сме създадени по негов облик. Нищо чудно... - ... - Като вдъхновението. - Какво общо има с вдъхновението? - Дълбоко чувство е, но в корена си божествено. Твориш чрез вдъхновение. И то твори теб. Няма такова чувство. Като да свършиш, ама без цялата драма. - Спрях да те разбирам още на... Отдавна. - За всичко са виновни мутантите. - Ей... сега вече ми стана ясно! - Нали? След мутантите можеш да повярваш в какво ли не!? Примерно ти сега носиш зелени панталони с лилава риза. Това би трябвало да е абсурдно. Но сме на морето, затова на никой не му прави впечатление. Защо? Заради мутантите. Новите поколения, с новия им генетичен материал и приспособимост към безжични устройства. Виж ги! Огледай се! Виж барманката на лаптопа, момчето с татуировката на видео игра от осемдесетте, всичките тези фотокамери и телефони и смартфони и какво ли още не в нета. Биха ли обърнали внимание на твоя отвратителен вкус на обличане? Не. Никой не го интересува как си се облякъл. - ... Брат... - Най-накрая си надигна главата малко. Хайде да плуваме! - Не мога. - Водата е първородник на чу’ечиството... брат! Затова чакай малко да си сваля дънките и влизаме. - Ееее... - Хайде, прадедите ти са били първооткриватели. Или поне слугуваха на тях. Нека се предвижим. - ... - Мога и сам. Няма проблеми. Така е като пиеш от обяд. - - - Водата беше хладна. Все още се усещаше, че е нагрята от слънцето, но денят беше към своя край и облаците завземаха все по-голяма част от небето. Моментите, когато можеш да видиш и слънцето и луната. На брега на морето или ей така - просто някой ден случайно в града. А водата е толкова приятна. Пръстите ми я галят, а палците са вкопчени в пясъка. Усещам капките по гърдите си, как се стичат надолу прохлаждайки кожата по пътя си. Най-спокойно и уравновесено се чувствам в морето. Косата ми е леко намокрена от водата и проверявам пак дали добре съм я хванала. Потапям се до раменете и се обръщам към брега. Виждам него. Не е Той, но доста го наподобява. Приближава се до мен и ... си говори сам? Нещо за пиене от обяд. След това много бавно оставя чашата си в бързо скалъпена ямичка и закрачва към мен. Спира се, въздъхва и започва да тича към морето. Цялата ме оплисква…и косата ми, и тя е мокра. Ужас! Сега не само, че ме намокри, ами ще ме гледа с гадна мокра коса. Хубава работа... Нищо де, поне идва да се извини. Да, да няма проблеми, чакай да те огледам по-от близо. Хмм... Говори нещо. Доста говори. По-странен е от другите. На моменти несвързано. Няма значение де, ще му кажа да поплуваме. - - - - Еййй... браат... Събуди се бе. Каква мацка срещнах! Страшна! И много ме разбира. Много готина. - ... - Сериозно ти казвам! - Колко да е готина? - Е, колко. Щом ме изслуша толкова време и иска пак да се видим, и то в такова състояние! Направо злато! - Уфф.. братт... Знаеш ли го вица за котките? - Не... Какви котки бе? - Имало две котки. Родили се в различни краища на света. Едно женско и едно мъжко. Пфф... Чакай да си пийна малко вода... Така - малки котета отгледани от различни стопани. Котките обаче били любопитни и бързо се научили да пътуват. Срещали се с различни хора, с някои оставали за по-кратко, с други за по-дълго. От едно място на друго. И всеки път се приближавали все повече една към друга. Всеки ден, все по близо. Една сутрин и двете пристигнали в един и същи град. Когато стопаните им слизали от колите и двете избягали към един и същи парк. Там котките се срещнали. Подушили се, погледнали се, прошепнали си нещо... и продължили по пътя си. - Е... какво са си прошепнали? - Как какво?... “мяу"!

Нагоре