Понякога сядaм пред белия лист и го гледам толкова дълго, че започвам да ми прилича на огледало. Виждам в него всичките си страхове, всички неизречени изречения, всички истории, които умряха още преди да бъдат написани.

Някога думите идваха сами. Сядаха до мен като стари приятели и ми шепнеха до късно през нощта. Сега е тихо.

Защото вече не питам себе си какво искам да кажа.

Питам какво искат да прочетат другите.

Дали ще им хареса. Дали ще ги развълнува. Дали ще си струва времето им.

И докато търся отговорите на тези въпроси, моите собствени отговори изчезват.

Има една книга, която нося в себе си от години. Детска книжка. За дъщеря ми.

Понякога си представям как вечер седи до мен, сгушена под одеялото, а аз ѝ чета от нея. Представям си как се смее на приключенията, как задава безкрайни въпроси, как настоява за още една глава, въпреки че е станало късно.

Тези картини са толкова истински, че почти започвам да вярвам в тях.

После се сещам.

Не съм я завивал вечер.

Нито веднъж.

Не съм бил до леглото ѝ, когато е заспивала. Не съм чувал сънливия ѝ глас да ме моли за още една страница. Не съм гасил лампата в стаята ѝ.

Живеем разделени още от деня, в който се е родила.

И може би затова ме е страх толкова много.

Не че няма да напиша книгата.

А че ще я напиша твърде късно.

Че един ден ще държа завършената приказка в ръцете си, ще отворя първата страница и ще открия, че момичето, за което съм я писал, вече не вярва в приказки.

Че докато съм търсил съвършените думи, детството ѝ тихо е свършило.

Но вече знам как започва тази книга. 

Започва с едно малко момиче, което чака баща си да ѝ разкаже история.

И с един писател, който дванадесет години не успяваше да напише първото изречение.