Напоследък все по-често си спомням за един определен епизод от живота си. Не си спомням как се казваше, като стана на въпрос, не си спомням и как доста други се казваха... но с тях има ред други обстоятелства. Не си мислете, че се гордея с това... поне не много...

            Тя живееше отсреща. Един етаж под нас, и на една ограда разтояние между двете згради. Когато седях пред бюрото виждах терасата й. А на терасата стоеше тя, или седеше... или се смееше... или гледаше в далечината. А, понякога простираше, махаше на някой. Сега ми се иска и да беше плакала. Просто да я бях видял как плаче. Как по нежното й лице, което също не мога да си спомня в детайли, се стичат сълзи. Хората украсяват спомените си с времето... мислил съм да си добавя един, в който тя плаче, сълзите й се сливат с дъжда, а аз я гледам. Гледам я, и искам за отида там, при нея, да я прегърна и да й кажа, че всичко ще е наред. Но, това си го мисля сега... Тогава просто я гледах...

            Бях малък... доста малък. Тя беше година или две по-голяма от мен. Не помня какъв цвят й беше косата, какви й бяха очите или каквито и да било детайли. Да не говорим за зодията й, интересите, хобитата и това какво мисли да прави с живота си. Просто я гледах... и исках да бъде моя. Дори да не съм знаел какво точно значи това, или какво бих правил с нея ако я получа.

            Горещото лято, есента, зимата и пролетта... Всеки път, когато тя излизаше на терасата, сърцето ми трепваше. Искрено, без задни мисли. Дали беше с вързана или пусната коса. Дали беше с пола, шорти или дънки. Дали беше топло или студено. Дали правих нещо или просто си седях.

            Спомням си контура на лицето й, усмивката и формата на носа й. До ден днешен това са неща, които ако намеря в някоя жена, каквато и да е тя, ме грабват. Привличат ме още в момента, в който ги видя. По-късно имах връзка с момиче, което изглеждаше така. И до ден днешен всеки път, когато видя подобни черти се обръщам. Нещо трепва, спирам и се вглеждам. Търся онази усмивка. Понякога си мисля, че искам просто да я прегърна, да прокарам ръка през косите й, и да я погледна в очите... Но, не съм сигурен какво ми се иска да видя... нея... или нея...

            Бяхме съседи, и неминуемо се запознахме. Когато бях на нашата тераса и тя беше на нейната се поздравявахме. Махах й с ръка и се усмихвах. И тя ми се усмихваше. Но, предпочитах да стоя в стаята и да я гледам. Хората са различни, когато не знаят, че са наблюдавани. Интересно е да гледаш някой, който не се старае да изглежда по-добре, по-умен, по-интересен... просто си е тя... а тя беше прекрасна. С времето откривам, че споменът за нея избледнява... а чувството, което аз съм изпитвал остава силно. Може би затова сме егоисти. Или може би сме егоисти заради това... не знам... знам само, че това чувство ми липсва.

            Сбих се заради нея. Не помня дори защо. Просто тя беше близо и исках да покажа нещо явно. После съжалявах за момчето. Първо, че не беше направило нищо, второ, че доста се уплаши. Пропушихме заедно за първи път. Гледах титаник с нея. На лятното кино в парка. И най-добрият ми приятел искаше да се приберат заедно. Да я изпрати. Тя помоли мен. Искала аз да отида с нея. Аз си премълчах, и й казах да тръгне с него. След доста време му казах какво чувствах. Посмяхме се. Сега не знам къде е той... не знам и тя къде е...

            Дали съжалявам? Не. Определено не. Има неща, който ни изграждат като личности. Аз винаги бързам, когато се прибирам. Дори, когато бях малък понякога тичах. Просто, защото исках да стигна по-бързо. Да не губя време. Сега вече, когато на моменти усещам как краката ми тръгват по-бързо се усмихвам... и продължавам по-бавно. Оглеждам се. Никога... никога няма да спре да мe учудва, колко неща можеш да видиш, ако просто забавиш крачка и се огледаш. Не всички са хубави... но определено има много красиви. А тя... тя е спомен... за едно чувство. Спомен за това как ми стигаше просто да я има... и просто да я гледам... И, въпреки че отдавна я няма, споменът винаги ще си е с мен. Както и всички други... като хиляди малки песъчинки... появяващи се и изчезващи заедно с всеки прилив и отлив... Можеш да си направиш замък с тях... да му сложиш окопи... да се стараеш... да го направиш перфектен, но рано или късно водата ще го вземе със себе си... само за да ти върне същите песъчинки отново... за нов замък.

            Животът наистина е като вълните. Дърпат те навътре, качват те до самия гребен... и после се разбиват... Всяко нещо, което ще ти се случи следва тези стъпки. Ако се отпуснеш, дори можеш да им се насладиш. Можеш да минеш и под вълната, да застанеш срещу нея или да я изчакаш и да я оставиш да те заведе възможно най-напред. Аз лично се наслаждавам на естествения процес. Обожавам да усещам силата й когато ме дърпа, да я оставям да ме повдигне, и да не се притеснявам, знаейки, че ще се разбие заедно с мен... пък и следващата винаги може да е по-силна...

Обичам, когато не ми събарят пясъчните замъци. А ти дори би могъл и да строиш такива...))))

Много хубаво

и една забележка: пише се сгради.

Винаги съм знаела, че си изключителен, умен и талантлив млад човек!!! Радвам ти се !!! А за аудиторията, която не те познава : "Като се има предвид, че българският език не ти е майчин и си го учил по принуда през последните години- много млади българчета трябва да завиждат на отличния ти и богат речник, и на изключителната ти грамотност!

Мерси за хубавите думи... Поласкан съм. И мерси за поправката... уважавам всяко прочитане и всеки коментар... знам, че има грешки, дали от бързане или просто недоглеждане... извинете за което. Трябва да си намеря редакторка... снам си аз... ;)

аз си мисля, че ти трябват очила ама не снаеш :)) шегувка :)
Иначе тъй като го четях, се сетих и аз за един такъв случай в моя кратък живот и някак си топло ми стана :) thanx 4 it :)

обичам хора с чуство за хумор ... :) Always welcome... xx

Докато си жив носталгията е другата роза по чиито бодли се изкачваш с наслада .... струва си ..... ароматът и е ненадминат ..... !!!!

" Още хиляди ноти и хиляди думи
горещите плажове тихо ще скрият..."

dreams are slippery things...Ako ia namerish, ne ia ostaviai da si tragne ;)

Пишеш прекрасно, Леване. А този разказ/ пост става за сюжет на романтичен филм дори.. поне аз се "филмирах" докато го четях